История

   
         Изображения на основателите на манастира, Григорий и Абасий Бакуриани от Костницата, ХІVв.

         Бачковският манастир „Успение на Пресвета Богородица”, е основан от Великия доместик на запада и севаст Григорий Бакуриани в 1083г., по времето на византийския император Алексий І Комнин. По това време областта, където е основан манастирът, е част от Византийската империя и принадлежи на Григорий, който е и близък приятел на Алексий. За съосновател е приет и брат му, магистърът Абасий, вече починал по време на основаването, но завещал значителни суми и имущество за осъществяването му. В нарочния Устав, съставен от Григорий, изрично се посочват мотивите – добрият плод, който всеки православен християнин трябва да принесе на Бога и спасението на душите им. Делото е извършено изцяло с лични средства и „честни придобивки”, без да се използват по никакъв начин ангарии или незаплатен труд от страна на крепостните, принадлежащи на основателя.

Броят на монасите е определен на 50 души и един игумен. Първият е Григорий Вански, човекът ръководил непосредствено изграждането. Числото е значително, по същото време само два от цариградските манастири са по-многочислени. Първите монаси са от източните части на Византия – темата Иверия, районите на Тао и Клардж. По произход най-вероятно грузинци, но е възможно да е имало и православни арменци - в Националната библиотека в София се съхранява старо ръкописно евангелие на арменски език, произхождащо от Бачковския манастир. Въпросът продължава да е спорен сред историците. Същото се отнася и за братята Григорий и Абасий, наричани в едни от източниците грузинци, а в други арменци. Григорий споменава, че са синове на „княза на князете” Бакуриан, останали отрано сираци и пробили си път в живота благодарение на собствените си качества и вярната служба на византийските императори. Вън от всяко съмнение е, че са били православни, иначе не би било възможно да основат манастир във Византия. Сигурно е, че не е имало гърци сред манастирските братя с изключение на един, който да знае езика и да общува с местната администрация. Приемането на гърци е изрично забранено в 24-тата глава на Устава.

Григорий е добил от императора специален хрисовул, с който е осигурил пълна независимост на манастира, както от светска, така и от църковна власт, освободен е бил от плащането на данъци. Изрично е упомената независимостта му от близкия пловдивски митрополит(гл.3), все със същата цел. Уставът е приподписан от тогавашния Иерусалимски патриарх Евтимий. За да бъде тази независимост реална, основателят, който вероятно е бил неженен, е оставил основната част от немалкото си имущество на новооснования манастир. Значителен брой земи и селища в околностите на днешния Асеновград и самият град, упоменат като Станимака, в Родопите, а също и Беломорска Тракия – в солунско и гюмюрджинско(сега Комотини), са изброени като собственост предадена на манастира. Към манастира, за нуждите на поклонничеството, Григорий построява три страноприемници – метоси. Прилонгийски, Мармарски и Станимашки. Първите два, в районна на Беломорието, не са запазени, от третия е запазена черквата св.Георги и руините на жилищната част. Предоставен е необходимият стопански инвентар, впрегатни и домашни животни, само конете са 110.

За нуждите на богослужението са осигурени богослужебни книги, утвари, икони, богослужебни одежди, някои от които с богата скъпоценна украса. Седемнадесет хрисовула и ред други официални документи дават нужната юридическа сила на статута и собствеността на обителта. Във всички стари източници манастирът се назовава Петриционски - гръцкият вариант на Петрички, както е старото име на местността, където е построен. Бачковски става в късното средновековие, след възникването на едноименното село в близост. Бачкова се нарича нивата спомената в Устава и подарена също на манастира.

Още след основаването, в манастира е създадена и започва да действа книжовно-богословска школа. Григорий е успял да привлече в нея някои от изтъкнатите умове на времето си. Най-известен сред тях е Иоан Петрич(или Петрици), грузинец, ученик на Иоан Итал и на Михаил Псел. В Бачковския манастир той превежда на грузински „Начала” на Прокъл, пише съчинения против ересите. Завършва живота си в Грузия, в Гелати, след прекарани тридесет години в манастира.

Желанието на Григорий Бакуриани, костите му да почиват в основаната от него обител, не е съдено да се осъществи. Убит е три години след основаването, край село Белятово, на север от Пловдив, в сражение с местните павликяни. Тялото му не е намерено след боя. Но костите на по-рано починалия му брат, Абасий, са пренесени от Григорий и положени в манастирската Костница.

За времето от основаването си до заемането на територията на манастира от турците, след падането на Пловдив в 1363г., той очевидно е запазил независимия си статут въпреки няколкократните му преминавания ту в български, ту във византийски ръце. Българските владетели не само са го зачитали, но и надарявали. Особено значителни дарения прави цар Иван Александър през първата половина на ХІVв., когато е признат за съктитор на манастира и негов портрет е изписан в манастирската Костница.

В епохата на кръстоносните походи обителта е посетена от кръстоносци, които го намират в много добро състояние, с двор покрит с бели каменни плочи и притежаващ много икони и църковни принадлежности, богато украсени със злато, сребро и скъпоценни камъни. По време на Третия кръстоносен поход, игуменът на манастира бил отведен на среща с отседналия в Пловдив император на Свещената римска империя Фридрих Барбароса, императорът се отнесъл изключително благосклонно към отеца като го надарил богато и изпратил по живо по здраво в манастира.

След завладяването на Балканите от турците обаче, животът на манастира става много по труден. Старите привилегии са загубени и обителта трябва да плаща данъци на османската държава. През ХVІв. манастирът минава във вакъфа на султан Сюлейман І, което му носи някои данъчни облекчения, които му позволяват да понатрупа средства, с чиято помощ осъществява впечатляващото си преустройство в началото на следващия век. Наред с това, манастирът е обект на чести грабежи, частично е разрушен. Но монасите успяват да се справят и богослужението не спира.

След падането на старата българска столица в 1393г., Търнов град, Бачковският манастир е мястото, където най-вероятно е заточен последният патриарх на Втората българска държава – Св.Патриарх Евтимий. Тук той е приел и кончината на благословения си живот. Българският книжовник от първата половина на ХVв., Константин Костенечки, посещава манастира, воден от желанието да се учи от най-видния книжовник и духовник на Втората българска държава, но не го заварва между живите. Намира неговия ученик Андрей или Андроник. Очевидно Патриарх Евтимий е продължил книжовните и духовните си трудове и в Бачковския манастир. Още повече, че от края на ХІV и началото на ХVвв. в обителта има и българи монаси, чийто брой постоянно нараства и е имало кой да приеме и продължи Евтимиевата традиция. За съжаление времето и историческите премеждия не пожалват манастирската книжнина и ценности и сега данните с които разполагаме са доста оскъдни.

Началото на ХVІІв. е времето, когато на Бачковския манастир е вдъхнат нов живот, обителта е основно обновена при игумените Матей и Партений. Препостроени са из основи съборният манастирски храм „Успение на Пресвета Богородица”, манастирската изба, трапезария и метохът в Асеновград. От средата на ХVІІв. е и последното писмено свидетелство за наличието на грузински монаси в манастира – иерусалимският патриарх Доситей посещава обителта в 1669г. и оставя приписка в манастирския устав, отбелязвайки, че „манастирът е на грузините”. С възстановяването си в седемнадесети век, Бачковският манастир окончателно губи останките от църковна самостоятелност и става ставропигия на Цариградската патриаршия. Игумените се назначават от Фенер, често пъти са гърци и въобще нараства гръцкото присъствие в манастира, което не минава без съпротивата на българските монаси. Осемнадесети и деветнадесети век са белязани от борбите за надмощие между българи и гърци, нещо характерно впрочем и за околните селища – Пловдив, Асеновград и др. Българските монаси, независимо от затрудненото си положение, не пропускат да подкрепят нововъзникващото възрожденско просветно дело. В тефтерите е отбелязана помощта им за първото градско пловдивско българско училище „Св.св.Кирил и Методий”. Пак по това време – първата половина на ХІХв. – манастирът е разширен с втори двор, за нуждите на нарасналото, след реформите в Османската империя, поклонничество. В 1836г. е построена в него третата манастирска черква – „св.Никола”, изписана малко по-късно от Захари Зограф.

През втората половина на ХІХв. с разрастването на борбите за възстановяване на независима българска църква, нараства и напрежението сред манастирското братство. Гръцките монаси успяват да изнесат и скрият най-старите копия на манастирския Устав, на гръцки и грузински език, и сега те се намират в библиотеката „Кораис” на о.Хиос. Изнесени са и други книги и ценности. В края на века, след учредяването на Българската екзархия, съперничеството е окончателно разрешено с преминаването на Бачковския манастир в юрисдикцията на новата българска църква през 1894 г.

Понастоящем Бачковският манастир е ставропигия на Българската патриаршия и в него се покоят костите на двама от предстоятелите на Българската православна църква – екзарх Стефан и патриарх Кирил.



Бачковският манастир през 1930 г.